Kartina_1

АПОСТОЛА – ЧОВЕКЪТ – СЪВРЕМЕНИКЪТ!

by / No Comments / 950 View / юни 9, 2014

ВАСИЛ ЛЕВСКИ
АПОСТОЛА – ЧОВЕКЪТ – СЪВРЕМЕНИКЪТ!

Kartina_1Още приживе Васил Левски бе наречен от съвременниците си Апостол. Наречен бе така по подобие на Христовите ученици и последователи, но и на носителите и изповедниците на новата – гражданска религия през ХІХ в. за правата на човека за свобода, за стремежа на нациите за самостоятелност и равноправие, за независимост и национални държави. Тази нова религия роди и новите апостоли – Мацини и Гарибалди, Костюшко и Ригас Велестанлис, Кошут и Петьофи… Така по дълг и призвание, по идеи и дела, но и по прозвище и признание, Васил Левски не само се родее с борците за свободата – лична, национална, общочовешка, но има място и в Европейския пантеон на строителите на нова „млада” Европа.

*   *   *

 Васил Иванов Кунчев се ражда през юли 1837 г. в Карлово, израства и се възпитава в патриотична семейна среда, учи в местното училище, после в Пловдив и в курс за свещеници в Стара Загора, но пътят му към революционното дело минава и през монашеството, дяконството и учителството. В края на 1861 и началото на 1862 г. призивът на Г. С. Раковски за създаване на тайни общества – „комитети” и за въоръжена борба достига до подбалканските селища и това е причината на 3 март с.г. Левски тайно да напусне родното си градче и да се отправи за Белград – там, където родоначалникът на организираното българско революционно движение Г. С. Раковски е поставил началото на Първата българска легия. Самото признание на Левски „Аз съм посветил себе си и Отечеството още от 61-о (лято – б.р.) да му служа до смърт и да работя по народната воля” ни дава основание да твърдим, че това е началото на неговия нов път, това е причината да изостави монашеския обет и да прегърне свещената клауза за свободата на българския народ – свободата на човека и народа като висш идеал на тогавашния възрожденски българин. Легията е не само бойно, тя е и революционно кръщение за младия патриот и революционер. Тук Васил Иванов Кунчев получава не само първи уроци по организирана борба, но и историческото си прозвище „Левски” – име, което по спомените на участници в легията му е дадено лично от Г. С. Раковски. Учителстването във Войнягово (1864-1866) и с. Еникьой – Добруджа (1866) и особено четничеството на Левски в четата на П. Хитов от 1867 г. са нови стъпки по пътя на оформянето му като революционер. В похода и боевете на четата се изгражда не само железният характер на Апостола, но и неговото необикновено чувство за саможертва в името на свободата. Веднага нека добавим: не минава и година и В. Левски, разочарован и изгонен от сърбите от Втората легия в Белград, живее заедно в една вятърна мелница край Букурещ с Христо Ботев. Между тях се създава дълбоко и трайно приятелство. През 1868 г. Левски е вече завършена личност, оформен революционер, готов за апостолска дейност. Това е и времето, когато у него вече зрее идеята за нова насока и нова тактика на националноосвободителната борба. В писмо от 1 февруари 1868 г. до Н. Геров Левски моли за помощ с цел „ДА СИ ДОДА ПО НАШИТЕ МЕСТА, да сенамера с познатите ми, от които се чака нещо, да се каже по една пред[варително] и тогава ще имаме сигурна нашата къща с двора й [Свободна България]”. В писмо до войводата Панайот Хитов, писано по същото време, В. Левски още по-определено заявява: „Да дойдете при мен или да Ви пиша какво аз мисля да правя и ще го направя, ако рече Бог, с Ваше позволение, ако [го] намерите за благосклонно. И ще Ви моля да ми позволите, за което, ако испечеля, печели цял народ, а ако загубя, губя само мене си”. Ясно е, че Левски вече определено говори за онова, което е предначертал – да обходи своите съмишленици из страната и да ги подготви за решителния ден, т.е. всенародното въстание. За тази цел Левски предприема две обиколки из България, които засилват още повече неговото убеждение в правотата на предприетото ново дело. По време на втората обиколка (1 май – 26 август 1869 г.) той поставя началото на първите революционни групи, а вероятно и комитети в България. Първият частен (местен) комитет Левски основава в Плевен (май 1869 г., според някои изследователи в родния си град Карлово), а след това създава подобни комитети и в Ловеч, Пловдив, Чирпан, Стара Загора. Левски участва по това време в две крупни дела на българската емиграция – в създаването на Българско книжовно дружество (днес БАН) в Браила и на Български революционен централен комитет (края на 1869 г.) в Букурещ. Безспорен ръководител на първия БРЦК е Л. Каравелов, но Левски е също един от инициаторите и учредителите. Българското революционно движение вече има ръководен център, който си поставя амбицията не само да обедини революционната емиграция, но и да представя българския народ и неговите интереси пред света. Левски от своя страна получава задачата да работи и организира народните маси вътре в страната. Има категорични и безспорни факти, че БРЦК в Букурещ е съществувал, че Левски първоначално е бил един от неговите ръководни членове. Скоро обаче БРЦК в Букурещ прави стъпки, които срещат неодобрението на Апостола и неговите съратници в страната – облягане на чужда (сръбска) помощ, безперспективни разисквания и разногласия по организационни и тактически въпроси, непризнаване на завоеванията на вътрешната й дейност и т.н. В този случай Левски поема открито риска на идейната борба, независимо от авторитета на Л. Каравелов, на заслугите и положението на останалите емигрантски дейци. В народните маси той намира пълна подкрепа и увереност в правотата на поетия път и затова се стреми да убеди в това и емиграцията. Левски защитава близо година своите нови идеологически и тактически позиции пред емиграцията и след като не намира подкрепа, се връща в България. „Да си работим – пише той в писмо до емигрантските дейци, – както ни стига умът, че от вас комуто се харесва да върви с нас, той ще ни се обади и ние ще го приемем.” От този момент революционната организация тръгва бързо напред, а Васил Левски изгражда стъпка по стъпка величавото си комитетско дело. Идеята за създаване на тайни революционни комитети не е нещо ново в освободителното движение. Още Раковски през 1853-1856 г. изгражда подобни революционни общества; такива съществуват и по-късно – комитети се стремят да изградят и Тайният централен български комитет (1866-1868), и Добродетелната дружина. Но по същество изградените от Левски комитети постепенно стават качествено нови революционни ядра. Те са не само групи от съмишленици, не вършат само агитационно-разяснителна работа, но са и политически, организационни и бойни подразделения на организацията. Чрез тяхната дейност в сферата на революционния кипеж се привличат и активизират стотици и хиляди обикновени хора, подготвят се за бъдещата борба. Строгата вътрешна дисциплина, изключителните грижи по опазване на революционната тайна и суровото наказание на провинилите се чрез тайната полиция, израстването на професионални революционери апостоли, характеризират новата комитетска организация като високо постижение в революционната практика на българския народ. За ръководен център и средище на Вътрешната революционна организация Левски избира Ловеч и Ловчанския революционен комитет. По този начин в структурно отношение изградената от Левски организация получава цялостен вид, като е допълнена и завършена по-късно (1872) със създаването на революционни окръзи. Безспорен интерес представлява развитието на отношенията между БРЦК в Букурещ и Вътрешната революционна организация – Централният комитет или „Привременното българско правителство” в Ловеч. Ясно е, че след възникналите през 1870 г. разногласия в края на 1871 г. започват чести контакти и опити за съгласуване, които довеждат и до общото събрание на БРЦК в Букурещ през март-април 1872 г., когато се изгражда единна организация на българското националноосвободително дело. Тогава са изработени и приети Програма и Устав на българското националноосвободително движение, а Левски е упълномощен от БРЦК да бъде негов представител в страната, като „има пълна власт да провежда в действие всички ония длъжности, които се предписват от Устава. В Програмата, пък и в Устава на БРЦК от 1872 г., залягат (с известни неизбежни компромиси) идеите на Левски, изложени най-добре в революционния проектоустав – „Наредата”, написан саморъчно от Апостола. Самото създаване на този писан закон на революционната организация показва назрялата необходимост от него, разкрива размаха на комитетската мрежа и сочи зрелостта на движението. По същество в него намират отражение политическата програма и платформа на революционната организация – събарянето на тиранията и държавната османска система и изграждането на демократична република. В целите на организацията са залегнали не само проблемите на националното освобождение, но и животрептящите народни въжделения. В проектоустава категорично се прокарва мисълта, че единственият път за постигането на предначертаната програма е повсеместната национална революция, която следва да донесе не само освобождението, но и създаването на собствена национална държава, „държава-нация”. След общото събрание в Букурещ, Левски отново се прехвърля през Дунав и снабден с новите политически пълномощия и книжа – напечатан Устав, Програма, квитанционни книжа, печат и пр., започва още по-усилена и резултатна дейност по преустройството на комитетското дело – създаването на революционни окръзи, изграждане на комитетската поща и тайната полиция, както и по създаването на нови комитети. Макар че именно сега делото е в подем, точно в този момент срещу него назрява „бунт” – открито недоволство и заговорничене на помощника му Димитър Общи и плевенския комитетски деец Анастас Попхинов. Последните не само оспорват първенството и правотата на Апостола – те са открити носители на идеята за революционен терор, за дръзки нападения и обири за снабдяване на организацията с пари. Наистина, средствата на организацията никога не достигат, но прибързаните, особено терористичните действия заплашват самото съществуване на организацията и бъдещето на освободителното дело. След продължително вътрешно съпротивление Левски възприема идеята чрез заплашителни писма до известни чорбаджии, дори и чрез нападения да се търсят средства, но решително се възпротивява срещу авантюристичните действия и особено срещу своеволните присъди и изпълнения на смъртните наказания. За всеки отделен случай той изисква строга проверка, а изпълнението на присъдите – след одобрението на Централния комитет. Поставен на изпитание, в тази насока Апостолът допуска може би една-единствена грешка като ръководител на организацията – лично той предприема нападение над чорбаджийска къща в Ловеч, в което при самоотбрана убива „невинно” момче – слугата на чорбаджията. Вината и грехът ще му тежат до гроба – тях той ще изкупи със саможертвата си, но авантюрата на Димитър Общи – нападението и обирът на турската поща в Арабаконак и последвалите разкрития, довежда до първия, при това тежък провал на организацията, на освободителното дело. Апостолската дейност на Левски е увенчана със създаването на близо 500 частни революционни комитета, които днес обобщено наричаме Вътрешна революционна организация. Тази организация е връх не само в дейността на Левски, но и в общественото историческо развитие и националната революционна практика на българския народ до този момент. Наред с националните си измерения, Вътрешната революционна организация обаче следва да се разглежда и в международен аспект. Безспорно и по широта, и по обхват, и по стегнатата организация и създадените революционни институции, и особено по своята демократична идеологическа програма, тя е високо постижение и за европейското националнореволюционно и демократично движение през ХІХ в. Всеки, който се е докосвал до Левски,е подчертавал наред с изключителния му характер, сила и мъжество и неговата нравствена чистота, принципност и идейна зрялост. Сам Левски е дал пример за оценка на качествата на революционера, която в най-голяма степен важи и за него. „На такива хора дай работа – пише той, – които са разсъдителни, постоянни, безстрашни и великодушни.” Левски е синоним на изумително смел, изключително разсъдлив и хладнокръвен човек. Повече от 20 пъти той сменя името си, променя явки и тайни къщи, предрешава се, но стъпка по стъпка осъществява предназначената цел. Изумителни са неговото хладнокръвие и себеотрицание в последните месеци и дни на живота и революционната му дейност – преследван от шпиони и потери, от предателства и засади, той се прехвърля от Тракия в Северна България, тайно влиза в Ловеч и взема укрития комитетски архив. На път за Румъния, където той възнамерява да даде отчет пред Букурещкия централен комитет, Апостола по всяка вероятност е предаден и заловен в Къкринското ханче (26 декември 1872 г. ст. ст.). Изправен пред извънредния съд в София в началото на 1873 г., той е подложен на най-голямото си личностно и човешко изпитание. Но и сега Левски не само не предава данни и отделни дейци, но и всичките му усилия са насочени към опазване не на себе си, а на революционната организация, на историческото дело. В този върховен момент – в ареста, пред съда и под бесилото (6/18 февруари 1873 г.) в лицето на смъртта, Левски записва не само последните, но и най-величави страници в начената си, но недовършена автобиография. Слива в едно слово и дела – също като сподвижника и приятеля му Ботев. Неговите думи: „Аз съм посветил себе си на Отечеството си… да му служа до смърт и да работя по народната воля”, ще станат пример и девиз на всеки български родолюбец. Характерни са и неговите идеи и схващанията му за смисъла на борбата. „Ние сме жадни да видим отечеството си свободно, па ако щат ма нареди да паса и патките.” „Ние, дейците – заявява той на друго място, – сме посветили живота си на отечеството, да работим за толкова милиона народ! Трябва да се мисли зряло, да не изгубим и сега.” Свободата за Левски е не само цел на всяка борба, тя е условие и изходно начало за живота и успеха на всеки отделен човек, на всеки народ, на човечеството въобще. „Не щях да съм турски и никакъв роб”, ще напише той в автобиографията си, а призивът му „Свобода и всекиму своето” и днес може да бъде девиз на младите българи. Левски е не само велик патриот – той е и голям демократ. Ний не гоним турския народ, ни вярата му, а царя и неговите закони, с една дума, турското правителство, което варварски владее не само нас, но и самия турчин.” „В Българско – пише на друго място Левски – не ще има цар, а народно управление и всекиму своето. Всеки ще си служи по вярата и законно ще се съди както българинът, така и турчинът и пр. Свобода и чиста Република.” Демократизмът на Левски е показател и за идейната висота, до която достига българското националнореволюционно движение през 70-те години на ХІХ в. Една от причините за това е, че то се развива в условията на идеите за нациите и национализма в тогавашна Европа. Най-висок връх в това отношение е програмната част от проектоустава, написан от В. Левски: „Подбуда” (на борбата – б.а.). Тиранство, безчеловещината и самата държавна система на турското правителство на Балканския полуостров. Цел – с една обща революция да се направи коренно преобразувание на сегашната държавна деспотско-тиранска система и да се замени с демократска република (народно управление). На същото това място, което са нашите прадеди със силата на оръжието и със своята кръв откупили, в което днес безчеловечески беснеят турски кесаджии и еничари, в което владей правото на силата, да се подигни храм на истината и правата свобода и турският чорбаджилък да даде място на съгласието, братството и съвършеното равенство между всички народности.” Делото на Левски намери продължение и завършек в последвалите националноосвободителни борби на българския народ, то стои и в темелите на българското освобождение. Големият мемоарист на Априлското въстание Захарий Стоянов, като описва първите стъпки на дейците за подготовката му, изтъква: „Апостолите не срещаха големи затруднения в пропагандата, защото тоя знаменит агитатор беше отворил навсякъде път в по-големите градове и села. И ние вървяхме из неговите пътеки”. Васил Левски положи устоите на революционната организация за освобождението на България, която лежи и в основите на организацията на Априлското въстание. Именно Априлското въстание доведе и до осъществяване на заветната историческа мечта на възрожденците – будители и революционери – освобождението на България от османско владичество и възкресяването на Третата българска държава. Наред с мястото си в паметта на народа и в историята ни, Левски ще има място и в съвремието не само на нашите потомци, но и на техните деца и внуци. На всички ония, които ще водят България и българите в идващите векове. С какво? На първо място Левски е синоним на българската национална идентичност. След отец Паисий – българският Патер нации, той – Апостола, издигна най-висок глас за българската свобода и национална и държавна независимост, за българската самоличност в балканската и европейската действителност. Да припомним основополагащата му мисъл: „И ние сме хора и искаме да живеем човешки, да бъдем свободни и с пълна свобода в земята ни, там, дето живее българинът: в България, Тракия и Македония.” Опазването на националността Левски вижда не само в самозатварянето, в стремеж към съхраняване на самобитното, но и в приобщаването към достиженията и ценностите на по-напредналите европейски нации и държави. „Да бъдем равни с другите европейски народи зависи от нашите собствени задружни сили”, като само така „Българско ще гърми най-бляскаво като едничка държава в цяла Европа” – заключава Левски. Днес, ние българите от ХХІ век, с основание се питаме: равни ли сме с другите европейски народи, „гърми” ли бляскаво името българско? Този въпрос още с по-голяма сила ще тревожи личната и националната съвест и достойнство на потомците ни. Времето, в което живя и се бори Левски – ХІХ век, „век на свободата и равноправността на сичките народности”, не е лишено от стремеж за европейско единство, за изграждане на демократична и единна Европа, за федерации и конфедерации със съседни и по-далечни народи. Нещо повече – това бе най-модна и наглед най-напредничава човешка идея. Днес отново под напора на непреодолими икономически, комуникационни, езикови и други процеси една част от идеолозите и политиците отхвърлят преградите на държавите и държавните граници, вещаят краха на националните държави. Годините и десетилетията от времето на Левски до днес обаче показаха неговата трезва и реалистична оценка на стремежа за изграждане на национална държава, която единствено и паритетно може да си позволида влиза в „братски съюз” със съседни и по-далечни страни и държави. Навсякъде той апелираше за „Възобновяването на нашата славна (преди) държава”, че като „съсипем гнилата и страшлива държава (Османската империя – б. а.), та да съзидаме друга, много трайна по новото зидание”. В този смисъл Левски вижда и мястото на бъдещата българска държава като равноправен член на мечтаната „Млада Франция, Млада Русия” – т.е. „Млада Европа”. Прозренията на Левски издържаха не само изпитанията на близо два века, те са наш национален опит и традиция, които ще оплодяват и днешните и утрешните стремежи от една страна, за опазване на българската държава и държавност, и от друга – за равноправното ни участие в съществуващите и изграждащите се наднационални организации и съюзи. Безспорно демократизмът (вишегласието), републиканизмът, народовластието и още ред принципи са най-високите и устойчиви идеи на Апостола, които ще живеят и вдъхновяват утрешна млада България. Може обаче да смятаме, че две от тях – безпределната му вяра в свободата – свобода лична, свобода национална и общочовешка, както и борбата му за равноправие на гражданина – независимо от етнос, националност, раса и религия, ще останат не само велико завоевание лично на Апостола, на неговите другари и съратници, но и на политическата зрялост на българската възрожденска нация, на нашата национална революция. Те отново могат да бъдат и завет, но и знаме на всяко ново българско поколение. Да, Левски принадлежи не само на историята. Левски бе и ще бъде съвременник и на утрешна България – България на новото, трето човешко хилядолетие.

                                                                           Проф. Дойно Дойнов, 2013 г.