Слово на проф. Пламен Митев при откриването на Националната научна конференция по повод 180 години от рождението на Любен Каравелов
7 ноември 2014 г. Копривщица
Уважаеми колеги и гости,
Благодаря на всички, които се отзоваха на поканата за участие в настоящата научна конференция. Благодаря и на нашите домакини от Дирекция на музеите в Копривщица, които не само ни засвидетелстваха вече своето гостоприемство, но и за пореден път ни предлагат великолепни условия за пълноценен научен дебат. Че такъв дебат може да се състои тук и сега, вярвам убедено, тъй като тържественото отбелязване на 180-годишнината от рождението на Любен Каравелов е подходящ повод не само да почетем личността и делото на един от най-ярките представители на доосвобожденската ни интелигенция, но и да се опитаме обективно да оценим вече написаното и изреченото по негов адрес.
Съдбата отреди на сина на Стойко Каравела и Неделя Доганова да бъде сред водачите на българите през последното, най-динамично, най-бляскаво и най-драматично десетилетие от петвековното агарянско иго. Дали защото още оттогава обаче нашите деди бяха се научили да недолюбват по-първите си хора или по друга някоя причина, но Каравелов беше и продължава до днес да бъде една от най-оспорваните фигури на националното ни възраждане. Талантлив писател и журналист, вдъхновен пропагандатор на революцията и народната свобода, умел политик и вещ познавач на българската душевност, той притежаваше дарбата с един стих или с няколко думи да докосне най-чувствителните струни в сърцето на своите сънародници. С поезията и публицистиката си, с политическите програми и с примера на неповторимите си герои от повестите и разказите, които пишеше, той чертаеше нови, непознати за българина хоризонти, бичуваше неправдата и лъжата, предизвикваше гнева, подтикваше към действия, към борба, към саможертва.
Други като него, с материалните възможности на своите семейства, можеха да продължат печелившия алъш-вериш на бащите си, да станат тежки търговци, да трупат нови и нови капитали, да рахатлуват и да се големеят в родната Копривщица или пък да се отдадат на интелектуалните си занимания и да се разхождат щастливо и спокойно из някоя от европейските столици. Още преди да навърши христовата възраст обаче, Каравелов избра да поеме по пътя на борбата и на емигрантските неволи. Този път щеше да го отведе през Белград и Нови Сад в Пещенската тъмница, а малко по-късно щеше да го изправи пред предизвикателството да стане обединител и изразител на надеждите на най-радикално настроените и пръснати из Влашко, Сръбско и Южна Русия български хъшове. Пръв и единствен легитимен председател на БРЦК, автор на първите комитетски програми, редактор и издател на най-революционния по онова време нашенски вестник („Свобода“) – това са само част от лицата, с които Любен Каравелов щеше да остане в паметта и на съвременниците си, и на бъдните поколения. Но дали заради тежкия си характер или заради човешката завист, и приживе и след смъртта си, той беше еднакво обичан и мразен, почитан и обругаван, възхваляван и омаскаряван. При това както от противниците си, така и от най-близките си съратници. Някои от тях щяха да замислят дори и физическото му убийство и трябваше да минат години за да признаят, макар и половинчато, че били сбъркали и прекалили с обидите и нападките към него.
Тази именно противоречивост и половинчатост имам предвид когато говоря за необходимостта да се опитаме обективно да оценим вече написаното и изреченото по адрес на Каравелов. Защото дихотомията в оценките за създателя на БРЦК продължава да битува по страниците на научната и популярната книжнина, защото продължаваме да съизмерваме националните си герои със сбъркани или податливи на времето аршини, защото и днес оставаме подвластни на собствените си предпочитания или на разни предпоставени идеологеми. И определена „заслуга” затова имаме и ние историците, защото вече 135 години след смъртта на Каравелов не успяваме да предложим ясна и консенсусна позиция за неговото място в политическото ни възраждане, не намерихме начин да отговорим на спорните въпроси отнасящи се до неговото дело, не запълнихме белите полета в неговата биография. А те – спорните въпроси и белите полета, съвсем не са малко.
Кому е нужно да продължаваме да противопоставяме Каравелов на Левски например? Нима и двамата не работеха за освободителната кауза и нима въпреки различията помежду им, те не допринасяха, всеки по своему, за напредъка на комитетското дело? Не е ли време да преосмислим или поне да смекчим нападките срещу редактора на „Свобода“ и „Независимост“, че бил колеблив, че бил сръбски или руски агент, че имал пръст в залавянето на Апостола, че предявявал диктаторски амбиции след неговата гибел, че предал революцията и заложил на просветителството? Може ли някой сериозно да оспори, че тъкмо Каравелов допринася най-съществено за популяризирането, през 70-те години на ХІХ в., на републиканските идеи сред младите и образовани българи? Може ли някой да отрече, че това, за което Ботев, Драсов и Стамболов низвергнаха своя идеен патрон и учител – че бил искал на декемврийското събрание през 1874 г. еднолично да ръководи БРЦК – не съответства на пълномощията на Левски, дадени му две години по-рано? Нима политическият прагматизъм и чувството за отговорност са слабост, когато трябва да решиш дали да изчакаш по-благоприятния момент или веднага да хвърлиш в кървава баня един народ? Защо приемаме, че Левски е прав през ноември 1872 г., когато отхвърля предложението на председателя на БРЦК за въстание, а винùм Каравелов, че не възприел идеята на Ботев и на БРК през август 1875 г. да организират за по-малко от месец всенароден бунт? Защо величаем замисъла на Бенковски и гюргевските апостоли да предизвикат през пролетта на 1876 г. намесата на Русия и на Европа за решаването на българския въпрос, а аксиоматично клеймим автора на „Хубава си моя горо“, че не вярвал, че българите могат сами да се освободят и затова предлагал да се заложи на руския фактор или на сътрудничеството със Сърбия и Черна гора?
Примерите за неустойчивостта на критериите ни с които съдим за делата и заветите на заслужилите българи могат да бъдат продължени с още и още конкретни факти, но това едва ли е необходимо, особено пред събралата се тук и сега аудитория. Затова ще завърша встъпителните си думи като водещ на националната научна конференция, посветена на 180 годишнината от рождението на Любен Каравелов, с пожеланието към всички участници – все изявени и авторитетни изследователи на националното ни Възраждане, да дадат своя принос не само към обогатяване с нови щрихи на вече познатия ни портрет на Любен Каравелов, но и да подпомогнат търсенето на отговорите на поне част от все още нерешените или дискусионни въпроси, свързани с неговите реални заслуги и място в новата българска история.